В качеството си на строителен материал гипсът се е използвал още по времето на древните гърци, които всъщност са дали и съвременното наименование на този материал – „гипрос“, което в превод ще рече „кипящ камък“. Наред с останалите достижения на гръцката цивилизация, гипсът е бил унаследен от римляните, а те от своя страна го разпространили из цяла Европа. Именно тогава материалът започнал масово да се използва, както за вътрешни, така и за външни ремонти на сградите.

Гипсът е минерал, образувал се преди 100 до 200 милиона години при изпаряването на морската вода. Химическата му формула е CaSO4·2H2O. При висока температура и налягане двухидратният гипс преминава в анхидрит (CaSO4), който се добива отделно и има ограничени специфични приложения.

Природният гипс се добива от открити или подземни рудници, почиства се от видими примеси, смила се и се пече при температура от 150 до 165 °C, при което отделя ¾ от съдържащата се в него вода. Така се получава печен гипс с химическа формула CaSO4 1/2H2O, който има свойството да свързва. При смесване с вода се втвърдява, образувайки отново гипс. Този процес може да се повтаря почти неограничено и е важна предпоставка за рециклирането на гипсовите продукти. Чистотата на природния гипс варира между 70 и 90% в зависимост от находището.

Синтетичен гипс Синтетичният гипс е вторичен продукт, получен от процеса на сероочистване на димните газове от топлоелектрическите централи, използващи кафяви или лигнитни въглища. Серните диоксиди в газовете реагират химически с добавения смлян варовик или хидратна вар и се получава гипс, който е химически идентичен с природния и с по-голяма чистота (над 95%). Технологията на сероочистването е открита през 1879, а нормативно регламентираното и приложение в Европа започва през 70-те години на 20-ти век, за да се ограничи замърсяването на околната среда от отпадните продукти на електроенергетиката. Синтетичният гипс е и основната суровина за производство на гипсови плоскости, наречени гипсокартони.

.

.

.